ПАРИЦА -ЦАРИЦА

Танцуваше им по нервите. И го правеше много добре. Съзнателно или не, получаваше се. Ето и сега. Всички я чакаха. Не смееха да започнат съвещанието без нея. И не само защото е тя , на  еди-кой  си жена. Защото е подводница, не, не подводница , а лопата и то крива лопата. Загребва всичко, което не и понася организма и нейното аз. Знаеха кой е съпругът и, познаваха и родата, но приятелите и…о, те си бяха всичките от лъв нагоре.
По пътя си счупи токчето. Обувките и бяха подарък, донесени от Париж, но ….факт, не издържаха и един месец. Просто да не повярваш. Но как не и то по тези наши пътища! Асфалт ли бе това? Дупка до дупка! Трябваше да мине през козметичния салон.Те, другите ще чакат, знаеха , че никога не се е започвало навреме, каквото и да е събранието, дори банкетите.
-Здравей, Лили! -чу познат глас зад гърба си и се спря.
-Как я караш? Още ли си там горе?
Беше Стефан.
-На кое му викаш там горе? Аз се надявам да ме изтеглят в София, в министерството, а ти…
-Не така! Нали тук имаш съпруг, дъщеря, семейство…?
-Всеки по пътя си, Стефчо.  А съпругът ми….. знам болестите му. С това неговото сърце не става за нищо.
-И за онази ли работа не става? Хайде, признай си! Приятели сме, само дето не ми пускаш вече.
-Стига! Не ме дразни! Пламен наистина не е добре. Много работи, на много места се е разпънал. Все не му стигат парите.
-Ами спри го де! За какво са ви тези пари? Имате си достатъчно. Една дъщеря гледате. Омъжихте я вече, поспрете се. Има хора , които живеят с мисълта да си купят едно кисело мляко за деня.
-Кои хора? Това не са хора, това са овце! Накъде ги водиш са все те.
-Брей, много трябва да ти е пораснала работата! Я да бягам, че работа ме чака и то не като твоята.
-Приятна работа!
Лили се изсмя и спря едно такси. Нямаше да мине и днес без него. Колата и нещо не се подчиняваше в последно време. Нова кола, но…Тя си знаеше, че е една шофьорка -никаква, но и се искаше , като другите да си кара сама колата, а не Пламен или някой от подчинените им. Взе си шофьорската книжка от раз, с пари. Не можеше да се излага, да се явява на изпити , като учениците.
Когато влезна в залата нейните хора скочиха на крака.
-Лиле, колко си хубава днес!
-Започнахте ли?
-Еее… как без теб?!
-Гласувайте сами.
-Не става, миличка! Нали ти трябва да си тук, да ни кажеш за какво. Знаеш, че между нас има още такива заблудени овчици. Ето този Гергана, пак се е наканила  да те бойкотира. Защо не я уволниш? Все рови, чопли и тича по редакциите на вестниците да пусне някоя статийка. И за тебе е пуснал една.
-Ами?!
-Да, в чекмеджето на бюрото ти е .
-Оставете. И нейният ред ще дойде. Сега имам други проблеми. Е, не проблеми, задачи. Решила съм твърдо да напусна работа.
-И нас ли?
-И града.
-Лили, не е ли малко раничко?
-Какво? Да чакам баба ли да стана? Живее ми се и то още по добре.
Съвещанието беше към края си, когато Лили чу глъса  на секретарката:
-Шефке, търсят те по телефона. Спешно било.
Лили не можеше да тича с тези чехли, които си купи по пътя, но подскочи , като ужилена. Кой ли пък и звъни и какво ли ще иска? Тази мисъл и мина през главата. Сия беше пребледняла цялата и Лили не можеше да не забележи това. Когато стигна горе в кабинета си тя излезна. -Вие ли сте госпожа Евлогиева?
-Да. Какво желаете?
-Трябва да се явите в Районното управление на МВР и колкото може по бързо.
-Защо?
-По телефона нямаме право да даваме обяснения.
На Лили и прилоша. Хайде пак такси, което и се струваше, че дойде след един час.
-Добър ден!
-Добър ден!Заповядайте и седнете!
Лили се отпусна прималяла на коженото канапе и зачака. В стаята влезна младо момиче, доста оскъдно облечено. Беше на годините на дъщеря и.
-Познавате ли тази девойка?
-Не. За първи път я виждам.
-Заловена е във вашето жилище с цяла връзка ключове и други интересни нещица.
-Нямам представа.Само аз и съпругът ми имаме ключ за жилището. Дъщеря ми е семейна и живее в друго жилище.
-Тогава какво следва? Или вие, или съпругът ви сте и дали ключовете. Итересното е ,че за работното място на съпруга ви също има ключ на тази връзка.
-Разбирам накъде биете, но това е невъзможно. Имаме дъщеря на нейните години. Съпругът ми е много болен и много работи. Много ме обича, засипва ме с подаръци.
-Госпожо, искаме само за ни помогнете да разнищем случая, защото има и друго.
-Какво друго? Още ли….?!
-Намерихме съмнителна стока в жилището ви и част от нея беше в чантата на момичето, което не успя да ми се изплъзне. Хванахме я, виждате, но нищо не признава. Засега.
Лили се опита да звънне на съпруга си, но не и разрешиха. Момичето излезна и такъв презрителен поглед хвърли на Лили, че тръпки я побиха. -Искам да говоря със съпруга си.
-Това ще сторите у вас, като се приберете.Той вече даде показания. Да се надяваме, че е още в града. Предупреден е да не пътува за никъде.
Лили се прибра в къщи и цялата трепереше. От грима и нищо не беше останало. Извика по име съпруга си, но никой не и отговори. Хвърли се на леглото и заплака. Не плачеше, а крещеше, виеше, като куче. Скоро не беше плакала така. Цялото жилище беше в пълен безпорядък. Случайно забеляза бележката на нощното шкафче до огледалото -“Заминавам. Не ме чакай.Обичам те!“
Чудеше се да се обади ли в полицията , но се въздържа. Обади се на дъщеря си, за което по късно съжали. Дъщеря и е знаела всичко, момичето е било нейна съученичка. Не е искала да тревожи майка си. В полицията и това знаеха.Тя -умницата, лавиращата много добре в живота, тя е била лъганата, мамената….Искаше да избяга, но къде? Събра си набързо дрехите и реши да тръгне накъдето и видят очите. Работата и вече не я интересуваше, жилището също. Имаше доста пари, ще си купи ново. На вратата се позвъни.
-Кой е?
-Полиция.
-Пак ли?
Отвори и пусна двамата младежи, които бяха много любезни. Скри бележката от съпруга си. Попита може ли да напусне града за известно време.
-Не може, госпожо! Поне засега не може.
Лили се сети за един стар приятел, който винаги я е измъквал от подобни ситуации. Обади му се и си определиха среща.
Забелязаха ги в кафето, но тя не се изплаши. Беше решила да се маха, да напусне веднага града, колкото и да и струва това. В този град беше вече белязаната. Вярваше, че ще се докаже, че тя няма никаква вина, но нямаше време и сили да чака. Замина с джипа на Джоко и то така без дрехи, без нищо. Направо от хранителния магазин я взе откъдето уж пазаруваше.
В кораба я скриха и вече беше в безопасност.Не помни колко дни е пътувала. Отказваше храната, която и подаваха през една малка вратичка. Когато пристигна разбра ,че се намира в Турция. Не обичаше тази държава, но и се наложи да остане там за една седмица, докато я препратят зад Океана. Не и казваха къде. Беше отслабнала с повече от десет килограма, не можеше изобщо да спи.
Когато пристигна разбра само, че е в Америка. Настаниха я в някакъв дом, подобно на пансион. Беше се поуспокоила.
Бяха минали доста години и Лили беше позабравила съпруга си. Не можеше да забрави предателството на дъщеря си, не можеше. Болката в гърдите и тежеше, като воденичен камък. За България не искаше и да чуе. Работеше, като детегледачка. Смееше се на себе си. Това беше тъжен смях. Не плачеше. Вече не можеше. Многото пари, връзки, мъже, които имаше вече ги нямаше. Само Джоко редовно я посещаваше и и носеше новини от България. Най вече за дъщеря и. За съпруга и нищо не казваше, знаеше, но не казваше. Лили се съмняваше да е жив, но както и да е за нея той беше отдавна мъртъв.
Изведнъж заваля. Лили скочи на крака и се сети,че трябва да нахрани двете деца, за които се грижеше. Добре и плащаха и беше доволна. Нейните пари, онези, многото пари, вече ги нямаше. Лили най много съжаляваше за парите си.Такава беше, такава си и остана.

http://jupel.blog.bg/viewpost.php?id=133441

—————————————-

Коментари
1. marty – Страхотна си Анита
03.06 21:37
Нито за миг не изпуснах тънката нишка на твойта ирония, която ме преведе през този обичайно случващ се сюжет.
Браво !!!
2. jupel – Здравей!
04.06 02:59
Страхотна си Анита
Нито за миг не изпуснах тънката нишка на твойта ирония, която ме преведе през този обичайно случващ се сюжет.
Браво !!!
от:marty

Черпи се от действителността.
Във всяко изкуство трябва да е така.
Въпросът е да е предадено с красота.

А това ,че не ме оставят на мира, няколко некадърници и злобари тук и навсякъде, където помествам, това си е за тяхна сметка.
Принуждават ме всеки ден да проверявам и редактирам до късно творбите си вместо да пиша нови, вместо да си почивам. Това сигурно го правят от уважение и любов към мене, от загриженост за моето здраве
3. benra – Много
04.06 09:44
ми хареса.Поздрави!
4. jupel – Благодаря!
04.06 20:21
Много
ми хареса.Поздрави!
от: benra

Заповядай пак, въпреки трудностите, които имате при посещаване на блога ми. Знаете, че не зависи от мен.
Поздрав!