Роси и цветето

Дишаше тежко. И слънцето не виждаше. Над него някаква ламарина, притискаше го. Около него нямаше нито една тревичка, дори бодил! Самото то се чудеше как се е появило и то тук на бунището.Самичко.
До него най близкото растение беше един храст шипка. Жив човек не минаваше от тук, а то искаше хората да го гледат, да му се радват, като на красиво цвете, такова едно крехко, нежно, с приятен аромат и ухание. И сега дочу бръмченето на товарните коли и камиони, които не спираха да стоварват пръст, боклук и какво ли не около него. Тази ламарина го предпазваше, сякаш нарочно някой я бе поставил.
Беше като негова къщичка. Миналата нощ го спаси от силния вятър. Плачеше му се, но нямаше сълзи, а и скоро не беше валяло. И този път си мислеше със страх дали ще оцелее, дали ще бъде затрупано с какво ли не.Страхуваше се. Изглежда и шипковият храст се страхуваше за него, защото при всяко бръмчене на камионите се надвесваше все повече към него
сякаш го милваше. Но този път бръмченето беше много силно. Цветето настръхна. Шипката направо се беше превила цялата над него, а ламарината някой я отмести и извика силно:
-Я, какво красиво цвете! Как е попаднало тук?!
Едно момиченце, красиво с живи очички се взираше в лицето на цветето и се радваше, радваше се и подскачаше от радост! Беше дошло с татко си с камиона.
Цветето съжаляваше за ламарината -неговото прикритие. Ами отсега нататък кой ще го пази от ветровете. Но си помисли и нещо друго, което му се стори много страшно. Ако момиченцето реши да го откъсне, да го прекърши? Изтръпна за миг, но се успокои, защото чу как бащата извика на име момиченцето и говориха дълго. Роси плачеше и гледаше към цветето. Дойдоха и двамата, като бащата носеше лопата и ….чудо! Цветето усети, че е като птица без корени, но нее! Имаше си ги, бяха си на мястото. Сложиха го в една малка кофичка и хайде в камиона. Роси беше щастлива, целуваше татко си и подскачаше от радост. през целия път държеше кофичката с цветето в скута си. Цветето успя само за миг да зърне шипковия храст, който вече не беше така приведен, като че ли му махаше с листенца за
сбогом. Най сетне пристигнаха пред една голяма къща. Но имаше градинка и цветето се успокои. От къщата излезе една красива жена, която пое кофичката и не спря да се учудва. След много приказки решиха да посадят цветето в градината до беседката. Така и сториха. Няколко дни цветето се бореше със себе си, да свикне с новия си живот. И …..успя! Помогнаха му хората. Всеки ден Роси идваше по няколко пъти да му говори, пее и да му милва листенцата. Като че ли забрави розите. Беше забранила на децата да газят градината и да пипат цветето. Всяка вечер беседката беше пълна с хора, които нямаше как да не го забележат и да му се порадват. Имаше и едно голямо куче, което пазеше къщата, а и външната порта се заключваше. Кога си е мислило то, че толкова много хора ще го искат и обичат! Но Роси не го даваше! Плачеше и крещеше с все сила при опита на брат и да прекърши цветето. Момчешка му работа! А кучето, това куче беше много интересно, всяка привечер като че ли нарочно приклякваше до цветето и го гледаше с навлажнелите си очи.
-Съжалява ме! - мислише си цветето.Не съм на бунището, но пак съм самичко. Розите и другите цветя не ми обръщат внимание. А добрите хора само ми се радват, но само Роси се грижи за мен.
Една вечер цветето чу силен вик -
-Остави ми цветето, моля те! Само него не! Моля те!
Искаха да разширяват градината с още рози, големи, хубави рози -бодливи!
Само татко и я разбираше, прегърна я и заедно останаха в беседката до сутринта. На сутринта майката и братчето заминаха за някъде.
Цветето искаше да благодари на Роси, но как? Не можеше да говори, да пее! А може би е можело някога?! Една сълза от очите на Роси се отрони и падна върху листенцата на цветето и …чудо! Разпукнаха се две пъпки, два цвята като че ли подарък за Роси и таткото.
А денят беше слънчев и ясен, никакви облаци, никакъв дъжд. Никакъв шум и бръмчене на камиони. На цветето му стана мъчно за шипковия храст и ламарината, но усмивката на Роси го сгря. Беше вече красиво, много красиво цвете, не приличаше по нищо на големите бодливи рози.
След няколко седмици майката и братчето на Роси се върнаха и не можаха да познаят цветето. Радваха се и те, а цветето се чудеше възможно ли е това! Това което стана с него си е цяло чудо! Погали с листенца лицето на Роси и се обърна изцяло към слънцето, което се усмихваше и сякаш му казваше:
-Расти, цъфти, радвай добрите хора с красотата си!
И то цъфтеше…

Нима е само сън?

Тресеше я. Цялата беше мокра и с температура. Не, това не беше просто сън. Ощипа се, жива е. Нима нещата са толкова сложни, нима нищо не зависи от нас хората? Задаваше си куп такива въпроси, на които не можеше да си отговори. Няма повече сън, свърши се със съня тази нощ. Така си мислеше Лия и влезе в банята. Обичаше да си пее в банята, но сега не, не можеше. Устата и бяха пресъхнали, в гърлото горчеше. Питаше се за много неща, за които нямаше отговор. Нямаше покой откакто сянката на Ромелия не я напускаше и сред живите , а сега и в сънищата.
И тази нощ сънува кошмарен сън, не можеше да си представи, че това е вярно, че наистина човешката злоба може да убива околните. Знаеше, че красотата и вреди, че там където работи не е за нея , но продължаваше да упорства и да действа против здравия си разум. А той и казваше да бяга, далече от всички тези около нея, далече от тази работа, ако това изобщо беше някаква работа.
Изкъпа се, олекна и малко и запали цигара. Кафето горчеше, не го обичаше така, но нямаше захар. Не посещаваше и магазините, срамуваше се от вида си. Тя, красивата се срамуваше, страхуваше се да се разхожда пеша, дори да пазарува. Навсякъде я сочеха с пръст, а мъжете я оглеждаха, като някое говедо за разплод. Постоянно подмятания, закачки ,следене. Трудно се живее така, си мислеше Лия. Дали затова в сънищата и почнаха да я посещават починали нейни колежки, роднини и то все такива с насилствена смърт и в разцвета на кариерата си. Страхуваше се да не би това да е някакъв знак , предупреждение и за нея. Тя виждаше злобата на околните, усещаше я постоянно и …все нещо се случваше! Но този път нещата са по сериозни. Погледна се в огледалото и се изплаши, цвета на косата и беше стария,а тя си спомни ,че го бе променила миналата седмица.Това не беше тя, момичето което я гледаше от огледалото нямаше нищо общо с нея, но със Розалия, да. А тя е мъртва! Помисли се за болна, луда и всякаква, дори се щипна по бузката. Нямаше съмнение, тя си е тя, но видът не е нейният. Само белегът на гърдите си стоеше на мястото като че ли доказателство, че това е тя. Обзе я паника, кой щеше да и повярва. Започна да се облича, но като че ли и дрехите не я слушаха, сами се събличаха, падаха от нея. Вече стана страшно! Да, ще се обади по телефона, но на кого? Кой ще и повярва, ако нещата се променят докато дойдат при нея? Най близките и са много далече, нямаше си истинска приятелка пак заради тази нейна красота всички я отбягваха, завиждаха и.Мъжете гледаха на нея само като красива кукла, а това боли, много!
Изведнъж чу глас, гласът на Розалия. Идваше от килера и се чуваше някак си глухо:
-Спри! Никъде няма да ходиш! Ти си избрана, да довършиш това, което на мене хорската злоба и завист ми отнеха. Аз исках да живея,но те начело със жената с име на звезда ме убиха!
Лия се вкамени. Значи сънят е истина все пак. Но защо тя, защо точно нея е избрала.Наистина имаха много прилики, много. Но все пак Розалия е мъртва. Лия не престана да се щипе навсякъде и да плаче. Гласът не спираше, а тя не посмя да мръдне от мястото си така както се опитваше да се облече ръцете и замръзнаха, не можеше да мръдне дори малкия си пръст.
Гласът не спираше:
-Тази жена с име на звезда ми завиждаше докато бях жива! Тя и сега върви по моя път с помощта на нечестни начини и оракулства. Моите мечти, а тя ги знаеше, сега тя ги постига, в този свят тук на Земята, където властват парите. Тя наистина се сдоби и с много пари, опитва и славата да си купи. Ти и аз трябва да я спрем, да ги спрем….
Лия не вярвяше на ушите си, познаваше всичите тези лица,за които и говореше гласът - мъртви, живи, но не разбираше как да контактува с тях.
Страхуваше се. Явно някаква борба се води между тях, духове ли бяха?! Но защо намесваха и живите, защо точно нея?! Трябваше да отговаря само с да, трябваше да изпълнява каквото и нареждаше гласът.
Беше пълнолуние, това още повече я стресираше. Но намери сили, събра кураж и попита:
-Защо точно мене избра? Аз си имам моя съдба, не искам като теб да умра?! И това направо го изплака, изпя и падна на пода….заспа!
Колко е спала не помни, но я събуди телефона, както и предполагаше това беше майка и. Успя да и обясни набързо за съня си, цялата ситуация. Разтревожи и нея. Майка и беше категорична, настояваше да се прибира в къщи и то веднага. Да напусне големия град. Да напусне работата си и ако може да замине за известно време далече, далече от близки и познати. Лесно и бе на нея да дава акъл, си мислеше Лия, но в в действителност нещата са много сложни.Не става то току така всичко с магична пръчка. Поуспокои майка си, все пак е ден -почти обяд и всичко е тихо и спокойно около нея. Мислеше да смени и квартирата, дори беше уредила всичко, но дълбоко в себе усещаше, че това не е причината за тези неща, които и се случваха напоследък. Беше ходила и на лекар, все тази. Нищо не и откриха, просто по чувствителна, емоционална душа е. Все това и припяваха всички на един глас.
Трябваше да излезе имаше доста работа да свърши, а се чувстваше изморена и нямаше никакво настроение за шопинг.
Отваряйки входната врата, на прага видя едно бяло коте, точно такива каквито тя най много обичаше.Живееше в кооперация и незнаеше някой да има такова коте. Погали го, а то измяука жално и побягна надолу по стълбите. Сякаш я канеше след себе си. Лия тръгна след него,беше спокойна, все пак това е животинче и толкова красиво и мило. То я водеше
по пътя за работата и, а днес тя беше в почивка. Когато влезе вътре се наложи да го прибере в найлонов плик. Всички я гледаха учудено и я отбягваха. Това не я учуди защото бе свикнала на пренебрежението, на завистта, на интригите и номерата, които понасяше заради любовта си към професията. Но този път беше по различно. Заболя я много! Видя жената с име на звезда, за която гласът я предупреждаваше. И то в нейния кабинет. Наглост! Дори с нейната чаша си пиеше кафето. В този момент и притъмня пред очите и поиска да каже нещо, но онази…я изпревари:
-От днес съм назначена на твоето работно място, оправяй се както можеш.
Харесах си чашата ти!
За спомен ли мия даваш или искаш да ти я платя? Пет лева стигат ли ти?
Лия не можа да каже и дума, побягна към изхода и отвън се обади на началника си, който потвърди новината и я покани за разговор. Не пожела, нямаше сили, отложи го за друг път , така му и каза.
Нямаше по близко същество до нея освен котето.Извади го от плиака, плачеше и го целуваше. Като че ли, очичките на животинчето се напълниха със сълзи, замяука жално и се сви в прегръдката и.
Изведнъж реши да замине, където и видят очите , с котето пратено навярно от Розалия. Така си мислеше и се надяваше да е така.Когато наближи квартирата си котето скочи на земята и заподскача. Пред входа беше спряла една голяма хубава кола, а в нея млад, красив мъж:
-Хубава жена и сладко коте, какъв късмет! -каза мъжът и отвори вратата на колата.
На Лия свалячи и бяха омръзнали и не се спря, но котето стоеше до колата, не мърдаше. Тогава тя си позволи да заговори с мъжа, разбра се, че е роднина на Розалия, но не е знаел изобщо, че са се познавали. Лия не искаше да се затормозява повече, но и не искаше повече да мисли за онзи сън, Розалия и жената която и отне работата. Не искаше и да го споделя с никого, най малко с непознат. Но мъжът упорстваше, търсеше начин, искаше да я спечели, видно беше. Предлагаше и любов, работа, пътуване, всичко -като в приказките. Лия бе лъгана често и този път не вярваше, но се чувстваше толкова объркана и самотна, че прие поканата за вечеря.
Две свещи на масата, вино… и всичко каквото прави една вечеря, една среща красива.Лия се чувстваше прекрасно. А той я гледаше право в очите и като че ли всичко знаеше за нея.Само кимаше с глава, когато тя разказваше за детството си най вече.Изпроси си една целувка с тоста за нейно здраве. Да вярва ли и този път, питаше се Лия или още утре да замине, далече от този голям град и зл хора? Но този човек и вдъхваше надежда, хвана се в него като удавник за сламка и реши да остане с него.
Защо точно с него и тя не знаеше, дали заради котето, което си го избра..
Беше категорична и вътре в себе си усещаше привличане към мъжа, който познаваше от няколко часа. И реши на часа, ей така. Утре заминава с него, с тази кола. Знаеше, че всичко е съдба.Лекомислено или не, не я интересуваше.Досега всичко е правила с много разсъждения, с недоверие към хората.Сега не, няма да постъпи така и беше убедена в силата на решението си.
Клончето от липата галеше лицето и, а ветрецът свирукаше в клоните песента… тази, нейната песен от миналото. Тази песен, която си пееше тогава в банята в онази квартира, където чу за първи път гласът на мъртвата Розалия. Лия се усмихна, погали личицето на дъщеря си и я целуна по нослето.Толкова дълго чакаше това дете. Дали случайно или не, но момиченцето много приличаше на Розалия, същите червени бузки и живи очички. Лия изтръпна при тази си мисъл и се зарече никога да не мисли вече за това. Всяка година редовно ходеше на гроба на Розалия и палеше свещичка, молеше се за покой на душата и. Откриха се виновниците за смъртта и, дори и късно. Жената с име на звезда не се спаси, въпреки парите си, покоси я най страшната болест на века…
-Хайде, идвайте да обядваме!
Деян се тревожеше, че Лия все по често оставаше сама с дъщеря си.Обичаше я и му личеше, че е щастлив. Направи щастлива и нея, поне така си мислеше той. Но дали беше щастлива тя? Бяха и отнели мечтата -любимата работа. Сега си имаше дом, семейство, работа, страхотен съпруг и красива дъщеричка. Пари не много,но достатъчно, за да живеят нормално. Беше се увлякла и не усети, че дъщеря и не е толкова малка и разбираше всичко:
-Защо плачеш, мамо?
Лия избърса сълзите си, прегърна дъщеря си и се отправиха към кухнята, откъдето идваше страхотната миризма на любимото и ястие. Деян се беше научил да го приготвя по добре и от нея.
Все пак рибата е много полезна. И за котките.

Допир

01.09.2007
Огън

Огън си за мене,
дух и красота,
остани такава
мила и добра!
Мене ти обичай
и бъди до мен,
днес и утре всичко
подари на мен!

Дали?!

Дали ще ме погледнеш,
когато легна болна?
Дали ти ще се грижиш
за мене нощ и ден?
Дали ще ме обичаш,
когато съм бездомна,
пари когато нямам
и си остана скромна.
Дали ще дойде ден
такъв щастлив за мен?!

Ти

Ти целуваш ме като преди,
но сърцето ме боли,
моли се душата моя
търси в сънища покоя,
гони облаци и птици,
бори се със лоши жрици
които искат ти душата!
За тебе плача аз горката!

Паднала….

Със теб да споря, не ми е интересно,
за мен си никоя, известно
ли ти е че всичко зная
и няма вече да си трая?!
Ти не разбра ли -Не вървиш!
И недей мен да кориш.
Некадърна си жена,
съпруга, поетеса зла!
Стой в твоето владение-
ти, човешко падение!

Европа не ще такива!

Колко струва злобата човешка,
колко струва женската омраза?
Сам Господ и народът каза-
Каквото правиш
на себе си го правиш!
И аз добавям-
Дали от простотията ще се избавиш?
На Европейка ми се пишеш,
а на чесън лук миришеш,
Европата не ще такива…..
а ти даже си сръдлива?!

Сълза на любовта

Защо очите ти не ме поглеждат?
Защо във другата се вглеждат?
И тез сълзи горчиви,
за кого са мили?
Плачеш за себе си момче,
а туй не е добре!
Истинска сълза -
сълза на любовта
не можеш да ми подариш!
Не бях достойната жена!
Защо със мен се подигра?

Изгарям

Слънце, палещи лъчи,
две сини, хубави очи
във мене вперени…
Жадувам аз да ги погълна
и със ръце си да обгърна
душата нежна, порив нов
във мен кипи обич, любов,
изгарям сякаш съм на клада,
по тебе ангел мой, душа млада!
http://vbox7.com/play:b33647bc

Дай ми шанс!

Дай ми шанс и провери,
мога ли да те обичам!
Дай ми шанс и замълчи,
времето ще каже всичко!
Дай ми шанс и остани
със мене да живееш!
Дай ми шанс със мен бъди,
не ме мрази! Само да посмееш!

Къде е Татовото време?

Приятел си! Бъди!
Но сиренето е с пари!
С левове,с валута,
всичко се купува -
дори да не струва,
а повишените заплати
са лъжи опашати.
С данъците и цените
перат се парите.
Къде е Татовата време?
Сега живеем с тежко бреме!
Кой греховете ни ще опрости
и враговете ни омилостиви?

Лъжа е

Лъжа е, че ще останеш при мен,
лъжа е ,че не живееш със друга,
лъжа е -на друга жена ти си в плен
нарича се твоя съпруга!
Живей и щастлив с нея бъди,
повече мене недей търси!

Защо, кажи?!

Звъни в душата ми звънче,
а после чувам и гласче,
което пее и не спира,
красиви чувства в мен кодира!
Обичам те и не разбрах,
защо със мен направи грях,
щастлив ли си поне кажи
или за мене те боли?

Съдба

Живот кошмарен ,
като с гръм ударен,
омръзна ми тази борба.
Това е моята съдба,
но аз до тук не ще се спра,
на оня свят ще продължим.
Какво ли още си дължим!

Клетва

Няма да прося от тебе любов,
вече не чувам от никъде зов,
ти се оказа измама, лъжа,
жестоко на мене се подигра.
Сега си щастлив, но лъжеш се ти,
болката моя ще те изгори!
Клетва от мене ти приеми,
сега и завинаги проклет бъди!
Нека Господ да прецени,
дали трябва да те спаси!
http://vbox7.com/play:9a5d3ef5

Там…

И за днес това от мене.
Запомни!
Любовта не е бреме
и няма кой да ти я вземе.
Присегни се,отпусни се
на живота наслади се!
Той е много кратък,
а смъртта …по нататък!
И всички ще идем там -оттатък!

*****
Светло одеяло покрива очите ми,
а твоето тяло прикрива следите ми,
по пътя прашен на любовта,
за мен си единствена, моя съдба!

Морето

Морето!
Ах, морето!
Много ми липсва,
зарежда ме!
Морето,
там където
злото обезвреждаме!
http://vbox7.com/play:f8b23d24

Мили мой

Илюзии, надежди и химери,
мечти и блянове, уви,
мъжете са едни лъжци,
но има мили и добри!
За мен такъв си мили мой,
остани в живота мой,
ще те обичам, ще те галя
бурни страсти в теб ще паля!
Ако не можеш ме обича,
ако не можеш по мен тича,
тогава следвай си съдбата
и дано е тя богата,
на любов и красота!
Живей, умри за любовта!

За каква се мислиш?

За каква се мислиш, мила моя,
не съм тръгнала след твоя..?
Имам си компания добра,
имам и приятелка сега.
С нея ти не можеш се премери,
тя не ми затваря двери,
ти изгони ме, сега мълчи,
нека Бог те съди. Ти сгреши!

Повалена не съм

Повалена не съм,
зле мислиш, грешиш,
искаш себе си да утешиш!
Няма да вия, няма да плача,
няма да чакам тебе и здрача!
За любовта аз ще се боря,
докато съм жива,
а ти остани си
със твоята мила!

Не разбирам…

На кой му в работата влиза,
какво аз правя в моя блог,
защо сега във мойта риза,
обличаш се негодник -строг?!
Я гледай себе си и виж,
че нямаш стойностни неща,
а ровиш се във мойте триж
и пречиш ми тук да творя!!!
Щом трябва ей сега ще спра,
ще пускам старите неща,
нали това го искаш ти,
защото нови нямаш ти/-три/?!
Нещастник грешен, разбери,
не струваш даже пет пари,
от злоба мри щом искаш ти,
но мен на мира остави!

Ах, Пловдив!

За стария град и “Капана”,
където моята младост остана,
спомних си отзарана
и треска любовна ме хвана…
Че там на тепето във факултето,
във механата стара с момчето,
мойта красива песен остана,
мойта душа, любов голяма!

Нека

Нека няма болка във сърцата,
нека слънце да огрей лицата,
да сме весели, щастливи,
със усмивки най красиви!
Да живеем в мир свободни,
добри, красиви, благодродни
да се обичаме така,
като брат брата и сестра!

Споделено

Сам в къщи си стоиш,
не можеш и да спиш..?!
Харесвам те такъв
добър, красив и пръв
във всичко остани си
за мене припомни си,
за нашата любов.
О, моя любов!

Интриганти

Таралежче със бодли,
я кажи ми не лъжи,
кой поръчки тук ти дава
и със мене се задява?
Знаете какво ви чака,
след лъжата опашата,
след обиди, клевети,
няма мен да ме боли.
Грешките ще си платите,
и измамата, лъжите!

Защо ли?

Защо ли клюки и интриги,
радват повечето хора мили?
Дано все по добри се раждат
и на лошите да не угаждат!
Поезията е в мен, напира,
душата ми от никой не копира,
любов и болка изразява тя,
със думички красиви и слова!

Излъгах се

Спри се, погледни се,
на какво приличаш
и какви жени привличаш!
Вече ме е срам от теб,
знам, не съм жена за теб,
но излъгах се, бях млада,
аз ти бях като награда
в онези тежки времена!
Защо станах твоя жена?!

Искрено

С какъв аршин да те меря,
злобата ти как да премеря?
Омраза женска е това,
защо мене си избра?
Не ме вълнуват твоите мъже,
не са за мене те, поне
това го разбери!
Не ме мрази!
Не ме дразни!

На почивка

Лятото е песен,
звезди, вода, небе
със теб и тази есен,
ще ходим на море,
че е по спокойно
от разни курортисти
и всякакви туристи!
Аман от артисти!

Да те има

Нека винаги да си обичана,
нека винаги да си наричана,
с имена красиви, мили,
да те пазят самодиви!
Нека да си най добрата,
да грееш цялата в позлата,
нека вечно да те има,
любов единствена, незрима!

Като в приказка

Приказка ми разкажи,
за герои, мили и добри,
а после песен ще попеем,
на злото с теб ще се изсмеем.
Дано изплашим злите сили
и разни вили, самодиви,
дано да заживеем в мир,
след толкоз мъки най подир!
http://zazz.bg/play:95ab030a

Спри ги, Господи!

Зверове нападат ме в нощта,
аз се боря с тях, крещя,
няма кой да чуе моят вик,
да ми подаде оръжие, щик!
Те нападат ме с охота,
разпъват ме на кръст Голгота,
а в мен боли, душата стяга,
това на Дявола приляга!
Къде е моят Господ Бог,
да ми помогне, да ги спре,
защо ме гледаш с поглед строг,
спри тези гладни зверове!

Човешкото във мен бушува!

Искам да да ти кажа
колко те обичам,
но няма да се моля
за твоята любов!
Ще чакам
и ще се надявам.
Ще се моля ,
но на моя Бог!
Не съм убийца,
нито пък джебчийка.
Не съм престъпница,
нито зла жена.
Но моята съдба,
това избра.
Белязана съм!
На колко поколения
изплащам греховете,
греховни изтъпления,
деяния и прегрешения?!
Душата ми е чиста
и грях към тебе нямам.
На никой не посягам!
Но инстинкта в мен говори
и душата ми се бори,
щом нападаш я така
без причина истинска.